Новата книга на Красимир Димовски „Момичето, което предсказваше миналото“ поставя много дълбоки философски въпроси с помощта на изтънчени художествени средства. Един от тях би могъл да бъде защо в България са толкова малко писателите-езотерици.
В днешно време е много рисковано да наречеш някой български писател „езотерик“. Плъзгането по повърхността се е превърнало в масов спорт. Задълбочаването се счита за лош вкус, а ако тръгнеш да задаваш основните житейски въпроси след пубертета, направо те смятат за луд. Затова и много автори се пазят от подобни неща като от огън. Въпросите са за слабаците. Силните натури имат отговори за всичко. Заучени отговори.
Това затруднение е майсторски избегнато от писателя Красимир Димовски в новата му книга „Момичето, което предсказваше миналото“. Тя всъщност е първата след 30-годишно мълчание на автора, тоест три десетилетия, в които той не е издавал никакви други свои книги. Това че повествователите в разказите са деца, дава възможност да се пише дори и по еретични теми от гледна точка на материалистическата религия.
Самото определение „езотерик“ в известен смисъл е безобидно. То може да означава автор, който търси обясненията на външните явления вътре в себе си или в духовната същност на човека. Докато ако гледаше винаги само навън, той може би щеше да бъде „екзотерик“. Вниманието му щеше да е насочено само към възприятията и сетивността, към видимите неща.
Вярванията на „екзотериците“
Модерното за последните близо 200 години обяснение на загадките на човека, както казахме, се е превърнало в религия. Нейните фанатични последователи понякога стават много агресивни, когато някой постави под съмнение основните им вярвания. Ето някои от тях:
Хората животни
В учебниците за трети клас например пише много ясно, че всички живи организми могат да бъдат разделени на три групи: животни, растения и… гъби. А човекът, ще попитате вие? Човекът, отговаря учебникът, спада към групата на животните. Това е едно твърдение, което не бива да се обсъжда, ако не искаш да си навлечеш гнева на убедените, че са животни. Тоест прапрапрабаба им и съответният им прапрапрадядо са животни, а самите те са хора, но принадлежат към царството на животните.
Равенство в глупостта
Друго твърдение е, че всички хора се раждат равни. За тях важи понятието tabula rasa (чиста восъчна дъска за писане). То съществува още от времето на Аристотел или по-рано, но широка известност придобива едва в края на 17 век, благодарение на философа Джон Лок. Според него децата се раждат като такава чиста дъска и всичко, което се намира в ума на човек, се получава от опита.
Това е чиста форма на екзотеризъм: Раждаме се равни в простотата си и не носим със себе си нищо при раждането, освен наследствеността. Всичко останало е среда, семейство, общество, класа и тъй нататък. Абсурд е да се говори за това, че човек е съществувал в някаква духовна форма отпреди да се роди, че си е избрал родителите и т.н. Той е чиста дъска или бял лист хартия, на който образованието и възпитанието пишат нещо си.
Този възглед се задълбочава още повече от Зигмунд Фройд, според когото личностните черти се формират от семейната динамика или така наречения Едипов комплекс, а действията ни се определят от сексуалния инстинкт. Още по-зле стават нещата в социалните науки на 20 век. Тогава получават популярност идеите на евгениката, според които човешкият интелект е силно свързан със социалната класа, към която принадлежи. Интересно е, че учението евгеника се свързва с името на Френсис Галтън, братовчед на Чарлс Дарвин.
Дарвин, както знаем, въвежда понятието за борба между видовете, междувидовата борба. Докато неговият съгражданин и съвременник Карл Маркс говори за борбата между класите или междукласовата борба. Изобщо голяма борба пада от втората половина на 19 век насам. И това води дотам, че борци и мутри да ни управляват. Много хора отказват да видят връзка между Маркс и Дарвин. Но ако се поинтересуват непредубедено, със сигурност ще я открият.
Маркс и Дарвин са двама от мислителите, чиито учения са стълбове в съвременната религия на материализма. Техните идеи са сходни, но има и разлики, разбира се. Първият е повече насочен към социалните процеси, докато вторият търси сходни зависимости сред биологическите видове. В социалната част на психологията влиятелна се оказва психологическата дисциплина “бихейвиоризъм”, която се опитва да предскаже поведението на човека въз основата на статистиката.
Тоест тя е пълното отрицание на индивидуалността. За нея свободата не съществува. Всичко е инстинкт, приятели! Ернст Хекел пък, който е ученик на Дарвин, развива теориите за филогнезата, онтогенезата и екологията. Той става любимец на нацистите в защита на тезата, че арийската раса еволюционно превъзхожда другите, например семитите. А марксизмът и хитлеризмът, както знаем, също имат много допирни точки. Но да не изпадаме в подробности.
Причини и следствия
Трети възглед е този за причинно-следствените връзки. Според него за всяко нещо си има причина и ако някои работи ни изглеждат загадъчни, това е така, защото още не познаваме техните причини. Те със сигурност вече са обяснени някъде в науката, макар и да не знаем точно къде. Гугъл обаче знае. И без съмнение едно подобно твърдение е вярно, но не е единствено вярното.
Например при целеполагането (при съществата от четвъртото царство, човешкото, които имат собствен Аз и дух) съществува важна особеност. При целепологането причината се намира в бъдещето и това е целта, която свободните индивидуалности си поставят. Всички действия след поставянето на целта са следствие на тази цел, която се намира в бъдещето. Тоест действията по осъществяването на целта винаги са в миналото спрямо тази цел. Тук редът на събитията е обратен. Във физическите закономерности процесите се движат от миналото към бъдещето, а при духовните процеси този ред е точно наопаки: от бъдещето към миналото.
Книгата
Тези възгледи са само три от модерните концепции, които биват опровергани по много елегантен начин в книгата на Красимир Димовски. Това ми дава основание да нарека автора езотерик. Разбира се, не в смисъла, че той членува в някакви тайни мистични общества, които не допускат непосветени. Не става дума и за неоплатоници, окултисти, херметисти, гностици или алхимици.
Димовски си служи майсторски с художествените средства и похвати. Неговата цел не е да даде готовите отговори, защото знае, че те са различни във всеки един момент.
Изкуството не действа директно толкова много върху мисленето, колкото върху чувствата. То не ни дава доводи и доказателства, че всеки от нас е едно цяло със света, че не е отделен от него и че светът е магичен. То ни позволява да го почувстваме. Когато читателят успее да се идентифицира с героя, да се познае в него, той вече няма нужда от убеждаване, че чудото се е случило, че магията е налице.
Безсмъртие и различие
“Важното в живота не е това, което ти се случва, казва Димовски, цитирайки Маркес, а това, което си спомняш. Материалният живот ни е даден колкото да имаме някаква база в света, където да оползотворим духовната си енергия. Самият свят се пресъздава във всеки един момент в нашите преживявания. Едва след като е преобразуван от човека по този начин, той получава безсмъртие”, казва писателят в интервю за „Култура.БГ“.
Тук виждаме нещо много странно. Не само че човекът не е табула раса, но от неговите преживявания във всеки един момент се сътворява светът. Светът е адаптивен, става мек като глина, когато преживяващият го има голяма творческа сила.
Силата на миналото
По втората точка за причинно-следствените връзки Красимир Димовски казва, че е важно да можем “да изживеем преживяваното втори път, за да изцедим от него великия смисъл”. Животът не възниква благодарение на сляпата случайност, а следва законите, възникнали от целите, които човек си поставя. В нас винаги живее един по-мъдър човек, който вече е написал романа на живота ни. В неговия сюжет са включени всички болести, нещастия и неблагополучия, които ще ни направят по-мъдри.
Но смисълът на това епично произведение – биографията на човека, може да бъде видян едва когато отиде в миналото. Тогава стават видими нещата, които са били невидими в настоящето. Ако достигнем до необходимата възраст и мъдрост, ние можем да се обърнем назад и да видим, че всичко, което ни се е случило, е имало за цел да станем това, което сме станали. То е било прецизно планирано от нашия по-висш и мъдър Аз. И всички събития са ни сполетели доброволно, особено онези, за които сме си мислели, че са по принуда.
Оглупяване чрез Системата
И по третия възглед за междукласовата и междувидовата борба писателят казва, че всички деца се раждат с някаква степен на гениалност. Те носят със себе си спомена за предрождения си живот, който после цивилизацията се старае да изличи. Възпитанието и образованието успяват да превърнат децата в послушни граждани и данъкоплатци. Да унищожат у тях всяка проява на вечната им индивидуалност.
Разбира се, тези твърдения не са изнесени така назидателно в книгата. Те са извадени от изказвания на Красимир Димовски в интервюта и пред приятели. Всичко в сборника разкази е предадено с високо художествени средства. Самият автор по признанието на издателя си Стойо Вартоломеев е един от най-добрите редактори-стилисти в България. Разказите са много ярки и вълнуващи. Отличават се до един със забележителни и много прецизни финали и поанти. Но освен художествеността в тези текстове има и цели вулкани от поетизирана философия и дълбок, проникновен езотеризъм.
Може ли помощ?
Не са много съвременните писатели, които бих могъл да нарека езотерици. Без да гледам в Гугъл (то не че ще намеря нещо там!), на първо място мога да посоча Ани Илков. Деян Енев също не се страхува да твърди, че съществува човешки и Божий дух и да говори за безсмъртието на душата. Но той е повече православен писател, а официалното екзотерично Православие не обича такива ереси като езотеризма. Може би донякъде езотерик е и Георги Господинов (напр. в книгата му „Всичките наши тела“). Подсказаха ми и името на Яна Букова с романа ѝ „Пътуване по посока на сянката“. И, разбира се, Красимир Димовски. Няма как да бъда изчерпателен, не твърдя, че съм чел всичко по книжарниците.
Но имам чувството, че преобладаващата част от съвременните български писатели биха се обидили, ако ги наречем езотерици. Те вярват, че принадлежат към групата на животните, че сърцата им са помпи, мозъците им са калкулатори, а чувствата им са химия. Ще се радвам да не съм прав. Опровергайте ме! Нека да добавим имена към списъка на езотериците!
И все пак смятам, че повърхностността е религията на екзотериците, а задълбочаването се счита от тях за пубертетска инфантилност. Ако много питаш защо небето е синьо, кой е създал Бога и защо децата твърдят, че имат спомени отпреди раждането, ще ти кажат, че си изплискал легена. Затова мисля, че сборникът с разкази “Момичето, което предсказваше миналото“ е намерил точната формула, при която тези и подобни въпроси да се задават, не, да кънтят! А отговорите им да бъдат всеки път различни, както е характерно за истинските и верните отговори.
Това е свойство не само на философията и езотериката, а и на истинското, талантливо направено изкуство. С помощта на метафората и други художествени средства то създава една реалност. За нея читателят може да си каже: „Ах, колко е красиво това! Де да беше и истина…“. Но той не подозира, а това е и голямата тайна на големите автори, че зад всяка метафора стои някаква огромна истина. Тази истина е по-реална от нещата, които смятаме за най-реални. Реалност ѝ дава именно вълнението на читателя, което само добрите писатели умеят да предизвикат.
Георги Календеров